Казанлък Инфо - новини и видео в .:www.kazanlak-bg.info:.

За любовта… В трето лице


 България - офлайн…
За тези, които не са компютърно грамотни от ниво А, ще кажа само, че това е състояние, в което те няма. Не светиш, не реагираш, не приемаш, не предаваш. Не си  на линия. Обикновено няма и снимка.
 
Прозрях го през тази дъждовна и потискаща лятна седмица, в която според традициите и правилата би следвало да пече ли пече, да сме по морето, по бикини, трикини и всякакви други кини.
 Вместо това ние се свивахме в септемврийските си жилетки, плюехме възмутено и гнусно по тротоарите заради кофти времето и кофти новините, които ни ги сервираха една през друга по-келяви.
Да, точно келяви... гнусни, страшни, потискащи.. Такива, които те карат тотално и завинаги да минеш във фаза „Офлайн”. Просто няма как да си онлайн, при положение, че животът ти е вегетация. От онези, насила поддържаните, ей – така заради пейзажа и територията, наречена все още България. Онази същата, в която след има – няма 30 години - всеки втори ще е пенсионер, всеки първи циганин, всеки трети - сакат, а останалите.

Тях просто няма да ги има, защото междувременно ще сме се стопили с милион и половина. За капак през същата тази юнска дъждовна седмица, в която народът мина в режим офлайн, ни сервираха увеличения на ток, газ, на стаж за пенсия, чухме за малките дребни  има -няма от по 128 квадрата апартаментчета и нивички на  народните ни министри,  консерватори и баш демократи подкрепиха гей- парад като символ на новата българска емоция, а там някъде  в тътена на всичките тези новини някакви олигофрени обесиха показно  в престижен столичен квартал кротко бяло куче.  Провесиха го на дървото, ей- така за кеф, за назидание на тези, които обичат животните и които имат наглостта   да си въобразят, че в  територия като нашата, населявана от .. странно подобни, но не и човеко,  може да  си позволиш  идиотията  да си и в режим „Онлайн”. Да мигаш в зелено.  


След грозната гледка на беззащитното животно, някак офлайн временно  системата включи в режим на война.  Настана словесна битка на човекоподобни и киборги, за които насилието и омразата са като хляб и въздух. Тоест – фундамент за вегетация..


И докато уплашено се свирах в разни скатани местенца в опосканите ни паркове и градини, търсейки стръкче живо цвете  и тихо място, неопорочено от човешките ни свинщини, за миг и моята угасена лампа на офлайн .. запримига  на развалено ….. в червено.


В свъсения дъждовен край на юни ме цапардоса малък бял лист с изписани криви и неумели букви... очевидно от  ръка на стара жена,  крещящо  отчайващо с  много болка и любов..


Някой търсеше ръкописно някои в режим онлайн..
„Изгубено бяло мъжко коте около блока. Отговоря на името Сончо. Бяло на цвят, с две петна на гърба. Последно видяно около книжарницата. Умолявам хората, които го намерят, да ми го донесат в къщи. Живея на последния, вх. В, ет.3  С уважение: подпис. ”  


Следваше име и телефон.  
Изключената ми контактност запремига тревожно. Даде накъсо. Нима е възможно  някой в тази оглозгана  и изпита от каквито  и да е чувства и сетива територия да е включил, да мърда,  да има някакви малки  жалки остатъци на човечност, да е съхранил гънка в  мозъка и стомаха си, която му позволява да проритва,  да долавя звуците … на любовта .. При  това .. в трето  лице.. За някакво друго там същество,  душа или просто хуманоидно притежателно..
 Запремигах в  режим „рестарт” . Обърках се.  Депресирах се. Изтръпнах.
 Тук, в това нещо, наречено „България”, в което от време на време мърдали някакви заблудени елементи от остатъци на гордост, история, минало, планове, мечти, имаше някой, който се опитваше да мърда и в режим „Онлайн”. При това „ с уважение”. При това за някакво там коте, хукнало навън, на всичкото отгоре с някакво там име Сончо. Разбирате ли?


 Не ставаше въпрос за фундаменталните крадци на АЕЦ „Белене”, нито за онези други Наглеци, които взели от някаква баба 200 лева или за Лихварите или за героизма по окръзи на Цв.Цв. или за  актуалността на новото шведско русо на Ц.Ц. или пък за гнева на Б.Б. Или за пенсиите и крадливите майки на майчинства, или за лошите инвалиди, дето имат наглостта да нямат по два крака и пак да са живи.?


 А тук някаква си стара госпожа, която кой знае как още вегетира търси някакво си там бяло, при това коте с петна на гърба. Още повече Сончо. И при  това ни моли „с уважение”.


Представяте ли си?
 Каква потрисаща от наивност /молба /новина/.
За човечност. За любов . В трето лице. Не за егоизма ни от първо, нито за омразата от второ, а за любовта..., макар и в трето лице.
Спрях, онемях, наревах се.


Включих на „ рестарт”
 Изтичах до близкия магазин, за резервен бушон. За да мина в режим „онлайн”.
За някакви жалки малки мигчета.  До поредната снимка на обесено куче. Или изкормено коте. Или за пребили се до смърт за два пръста уиски хлапета. .
За Бога, тичайте за бушон!
 Преди да сме угаснали съвсем.
 

Деляна Бобева