Казанлък Инфо - новини и видео в .:www.kazanlak-bg.info:.

Калин Терзийски: В МОЛ-овете любов няма

 Той е един от съвременните български бардове на прозата у нас. Сравняват го с Ървин Уелш.
Странен тип, шарен човек. Бивш психиатър в лудницата в Курило. За времето, прекарано в Курило казва, че е станал психиатър, за да се успокои, че не е луд. Заменя бялата престилка и алкохола с писане. С помощта на любимата Ив, психолог от същото място. Може да мине и за дисидент. Не само заради получената през 1997 година присъда за дребно хулиганство заради политически протест: палили огън на площада пред Народното събрание заедно с Мартин Карбовски.

А и заради поведението му днес: не престава да е на страната на каузи, често смятани за идеалистични, налудничави или загубени. Прост пример: само преди дин чете книги отново на площада, но пред Президенството. Този път в подкрепа на българската книга и на четящите българи. Книгите му са странни, шарени, многопластови, като самия него. Уж прости, а се губиш в десетките проекции на мисълта, откриваш неподозирани за теб светове... на душата. Човешката. Онази, в която все още нещо е останало.

Затова е и искрен, като казва, че: Най-пропадналите хора са като хлебарките... винаги са ми били симпатични".

Намира съвременния човек „пристрастен към вещите, с които живее. Дотолкова е затрупан с вещи - да живее с тях и чрез тях, че трябва да пие, за да се откаже от всичките тия боклуци, които го обкръжават.".

Не е и от любимците на медиите, като нелюбовта е двустранна, независимо от факта, че за кратко е изкарвал парите си именно в медия: за този си период казва:



„Лошото в медиите е, че всичко е толкова повърхностно, бързоциклиращо, несъстоятелно, че това не е живот. Те не са и медии, защото новините са едно, а шоубизнесът е друго. Всъщност, медиите са убийци на време по този начин."


Отвъд прозата, 41 годишният  Терзийски е и поет, и сценарист. Издал е четири сборника с разкази и две стихосбирки, два романа, участва в няколко общи проекта на литературния клуб "Литература Диктатура".
Сред заглавията на книгите му са „13 парчета от счупеното време", "Сурови мисли със странен сос", романът "Алкохол", написан в съавторство с Диана Драгоева. Преди месец Терзийски заслужи Годишната награда на Европейския съюз за литература с краткия разказ "Има ли кой да ви обича". В конкурса участваха автори от 36 държави. На 28 ноември победителят от тазгодишния конкурс ще посети Брюксел, където ще се срещне с личности от артистичния и политическия елит.

Ето какво сподели той в едно интервю за читателите на Dariknews:


- Защо няма кой да ни обича?

- Всъщност, има. Ако потърси човек, винаги има кой да го обича и това всъщност е въпросът, който си задавах доста време. Един може би инфантилен въпрос, който си задавах може би повече от 10 години. И оттам ми остана кариерата на пишещ човек. И тогава сядах и си правех списъци, с това - кой ме обича. Задавах си този въпрос съвсем конкретно и си правех списък с хората, които ме обичат. Това е начин да стъпиш на твърда почва. Да знаеш, че относително сигурните неща не са някъде, а тук наблизо. И да си сигурен в тях. Тогава можеш да тръгнеш нанякъде и да правиш нещо. Аз това го правя от много години. Един вид равносметка на това, което имам, и това, което нямам. Така разбирах накъде мога да се движа. Но следва и по-важният въпрос: А има ли за какво да ме обичат? И кого обичам аз? Тези въпроси са по-лесни като че ли. Защото, когато някой те обича, е лесно да го обичаш. Ако си страдал заради някого - ти го обичаш. Но има ли за какво да ме обичат - е много важен, конкретен и сериозен въпрос. Човек трябва да направи така, че да има за какво да го обичат. Мисля, че всеки има за какво да го обичат. Просто трябва да го извади в един момент, да го почисти и да го занесе на най-видното място и то да стане най-важната част от него. Любовта може и трябва да бъде осъзната. Аз обичам някого , защото той е такъв, такъв или такъв.

- Разказите Ви не звучат ли като анатема към народа ни, който не умее да се обича?

- В християнството няма проклятие, по-скоро разказите ми са като вопъл, че българите са надарени като хора с някаква особена страст да се мразят, да си пречат, да се бутат, така да се прави, че всичко да се развали на всяка цена. Да се мрънка, да се недоволства вечно.

- Защо?

- ...защото това е някаква историческа предопределеност. Някакво генетично струпване на много омраза. Има нещо много хард в това ,че българите са вечно недоволстващи от нещо, вечно мрънкащи от нещо, вечно търсещи нещо. Гледах наскоро един от основните показатели на благоденствието на нациите. Това е продължителността на живот. За последните 40 години, например в Индия, продължителността на живот се е покачила от 43 години на 62 години, а у нас, в България, от 70-те години на миналия век не се е променила дори с година. Никак, разбирате ли? Ние живеем като в 70-те години. Тоест, нищо не се е променило - образование, здравеопазване, за последните 4 години. Така излиза. Но натискът на тоталитаризма не позволяваше на българите да се напомпват, че са зле. Защото, когато говориш, че си зле, ти ставаш зле. Ето ви пример с една българска поговорка: когато за едно куче се говори, че е бясно, то побеснява. А българите нито живеят по-зле, нито по-добре от индийците, например. Просто живеем доста по-различно. Дори преди се обичахме повече. Сега българите сме освободени от външен обществен натиск и могат да се проявяват доста повече неприемливи в миналото страсти. Хората могат да си позволят да бъдат жестоки, да бъдат груби, да бъдат безмилостни един към друг, да бъдат подли. Защото всички низки страсти сега не се преследват по никакъв начин. Всичко това замърсява въздуха. Хората живеят в една антихуманна среда. При това тя не е бълвана от нещо, а от нас, хората. Всеки човек бълва мръсотии, гнил въздух. Включително и аз с тези си определения, говорейки лошо за хората. Българите сме умни хора, добри, работят добре, повечето ни неща са добре. Стига всеки сам да си наложи повече да работи , повече да мисли, по-малко да говори колко е зле.


- Ако си правим списъци с хората, Кайо, които ни обичат, това ще промени ли начина ни на мислене, на възприемане на света?

- Ще промени. Първо, защото това е връщане към базата. Едно от нашите сигурни, стабилни неща е всеки човек, всеки ден да се връща към базата си, към една основа в себе си, към основните си неща. До дъното си. Да си каже „сега съм жив". После „имам това", после „онова", после третото. След това имам кой да ме обича, имам дете, имам баща, който е болен, но е жив и т. н. Тоест, да си направим равносметка какво имаме и че то е много, много, много. А не е нищо, както си мислим. Всичко е въпрос на поглед. Всеки е нещастен, ако иска повече, а има по-малко.

- Как оцеляват 40-годишните без любов в България?

- Без любов по принцип е скучно, тъжно и няма двигател в живота. Но любовта, както бях и писал, не искам да е неосъзнато и стихийно чувство. Човек е велик с това, че култивира и растенията, и всичко около себе си. Той култивира и чувствата си. Той може да направи така, че да се зареди с любов, с щастие, той е длъжен да направи това. Не може да очаква примерно да се препитава от диворастящи растения. Хващаме мотиката и копаме, качваме се в комбайни и така нататък. Всичко става по-хубаво, ако се грижим за него и го култивираме. Не можем да разчитаме на това някой да ни дава. В МОЛ-овете любов няма. Няма как да се купят неща или те да си дойдат от въздуха. Човек сам създава или рекултивира себе си.

- Били сте психиатър, работили сте в лудница. Кой свят е по-нормален: този тук или онзи там?

- Всеки свят е нормален. Всъщност, ние не трябва да търсим някои неща „ у света". Ако така ги търсим, и онзи свят ще ни се струва ужасяващо тъжен, смазващ и то е същото. Във всеки свят, обаче, има и прекрасни неща, и поезия, и смисъл, и любов. Която съм виждал. И тя не е по-малко в света на лудите, отколкото в този на „нормалните" хора. Дори понякога любовта в лудницата е по-невинна и по-чиста.

- Как се нарича това състояние, в което сега живеем: чисто клинично? Имаме ли някаква диагноза, психическа като общество?

- Ние все още си влачим товарите от тоталитаризма - и като ценности, и като норми, и като отношение към света. Не говоря само за комунистическия тоталитаризъм. Цялото човечество изживява своя тоталитаризъм, своя живот в садистичните общества. Ние, българите, като общество наистина все още живеем така: активно-пасивни, наплашени, озлобени - хора, наскоро излезли от Студената война. Колкото до сегашното ни общество, то наистина сме с диагноза - все едно сме в отбременителна депресия. Има такъв термин: когато някой дълго време е гледал някой болен близък и той е починал. Човекът, вече освободен от грижите, бремето , страха си изпада в депресия, защото вече няма мобилизация. Ние сме живели в Студена война, ужас, мрак, сега се разхождаме по МОЛ-овете и сме ужасно нещастни, защото няма този ужасен натиск и това напрежение, което ни смазва. Но ние сме нещастни. Това е страхът на тези хора, смазани от свободата си и от страха да управляват живота си сами.

- Как се излиза от това състояние?

- Като лекар съм го лекувал с антидепресанти. Когато един човек заживее живота си отново, всичко го боли. Защото сега се изправя от носения товар и всичко го боли. Но малко по малко ще започне да усеща собствената си тежест - да живееш своя живот. Да върши собствените си дела и всичко ще се намести. Най-важното, обаче, в този процес е човек да осъзнава какво се случва с него. Че е носил товар на несвобода, а сега свободата му е дошла в повече.

- ...в това да откриеш кой да те обича може ли да служи като антидепресант... за обществена терапия?

Разбира се. Човек да намери своите ценни неща и да си ги подреди и осмисли е най-важното нещо за всеки. Това е и лечението ни като общество: човек да събере своите ценности и оттам нататък остава да им се радва, колкото може.

- ...като табела пред ж.п. прелез: „Огледай се, ослушай се и, ако не идва влак, премини!". Нещо такова?

- Нещо такова. Виждаш кое е хубавото в живота ти и започваш да го цениш и обичаш най-много. Това е терапията.

Деляна Бобева  dariknews.bg 

 

coronavirus.bg