Изложбата
„Десталинизацията – дилемата на едно противоречиво десетилетие
(1953-1964)” е подготвена от две български архивни институции –
Комисията по досиетата на комунистическите тайни служби и Държавна
агенция „Архиви”. Тя е първа по рода си и е опит да представи промените
във властта и тяхното отражение върху политическия, стопанския,
обществения и културния живот в годините след смъртта на съветския вожд
Сталин. В този период се появяват първите опити на открита съпротива
срещу комунистическия режим в държавите от Източния блок. Това са
години, свързани с реалните надежди на мнозина за отхвърляне на
съветския модел на управление.
В България
процесът започва плахо по стъпките на „големия брат” от Изток. Култа към
личността на българския комунистически лидер Вълко Червенков е
заклеймен, но само след няколко години, в рамките на същото това
„противоречиво” десетилетие, се вижда неговото преобразуване в нов култ,
този път към Тодор Живков.
Една от първите мерки на властта в
София, пряко отражение на действията на Кремъл след кончината на
съветския диктатор, е помилването на политическите затворници и
закриването на 11 затвора, както и на лагера в Белене през 1953 г. В
рамките на следващите две години от затворите са освободени известни
политици от периода преди 9 септември 1944 г., дейци на опозиционния
Земеделски съюз, „царски офицери“, както и задържаните по фалшиви
обвинения през 1949–1952 г. комунистически партийни кадри. В същото
време всички освободени продължават да бъдат определяни като потенциално
опасни лица и контролът върху тях от страна на тайните служби
продължава.
Годината 1956 е знаменателна за цяла Източна Европа,
която прави опит да се пробуди от наложения й се със сила и репресии
Сталински модел на социализъм. Въоръженото антикомунистическо въстание в
Унгария дава повод на българските власти да подновят репресиите и слага
край на появилите се надежди за политически реформи у нас. Повторно е
открит лагерът в Белене, започват кампанийни въдворявания и изселвания
на „вражески елементи” за защита на „народната власт” от евентуални
„контрареволюционни действия”.
От днешна гледна точка може би
изглеждат наивно опитите на отделни представители на интелигенцията,
дейци на културата и изкуството, да излязат от комунистическата догма,
но те доказват, че не всичко е докрай изгубено. Тези опити обаче
получават бързо възмездие от официалната, т.е. от партийната власт:
уволнени са редактори на централни вестници (Владимир Топенчаров и Васил
Акьов), спрени са отделни театрални спектакли („Импровизация” на Радой
Ралин и Валери Петров), разгромени са цели творчески колективи
(Бургаският театър), спрени са филми преди тяхната премиера („Животът си
тече тихо” на Бинка Желязкова и Христо Ганев) или прибрани от прожекции
филми, непосредствено след премиерите им („На малкия остров” по
сценарий на Валери Петров и „Невероятна история” на Радой Ралин).
Художниците и писателите също имат своите изключени от редиците на
партията, спрени изложби, неиздадени стихосбирки, изключени от
съответните творчески съюзи.
Експозицията показва малкоизвестни и
неизползвани досега архивни документи, фотографии и кинокадри, които
представят събитията от 50–60-те години на ХХ в. и проследяват
вътрешните и международните аспекти на процеса, популярен с термина
„десталинизация” не само в България, но и в страните от Източна Европа.
Изложбата гостува в ЛХМ "Чудомир" от 13 февруари и нейното откриване е от 17:30 часа
| < Предишна | Следваща > |
|---|
